Словенски режисьор поставя Георги Господинов в Народния

Сабина Василева-Ламбовска

След като постави у нас „Орфей“, словенският режисьор Йерней Лоренци се завърна в София, за да работи по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“ (преведен на повече от 20 езика, отличен с престижната международна награда „Ян Михалски“, финалист за Американската награда на PEN за превод, носител на наградата на Haus der Kulturen der Welt, на „Грегор фон Рецори“ и други). Драматургичната версия на спектакъла, чиято премиера се състоя наскоро в Народния театър „Иван Вазов“, е дело на Дино Пешут и Йерней Лоренци. Сценографията на Бранко Хойник е съвършено изчистена – зрителите виждат само една бала сено, достатъчен щрих, за да се загатне за атмосферата на село. Именно това е фонът, на който се разгръща условно обособеното първо действие. Актьорите са се разположили на столове от двете страни на сцената и в някакъв спонтанен порядък позволяват на спомените си да потърсят външен израз. Изповяданите от тях истории са подчертано интимни, още повече че всеки излиза с истинското си име, така че границата между артист и герой напълно се размива. Ставаме съпричастни на спомени от детството, прекарано на село при баба и дядо, на случки за хлапашки „подвизи“ или „падения“, за първата среща със смъртта, отнесла любим човек и предопределила залеза на невинното детство. Сякаш виждаме как малчуганите порастват пред очите ни и се превръщат в мъже и жени.

Историите продължават – все по-съкровени, предизвикващи конвулсии в гърлото. Поглеждаме с други очи Валентин Ганев, Вacилена Bинченцо, Веселин Мезеклиев, Параскева Джукелова, Теодора Духовникова, Христо Петков и останалите. Покъртителни са разказите им за инвитро процедури, за любимото яке, подарено от татко, който е вече на небето, за първата целувка в двора на едно провинциално училище. Звученето им е още по-автентично, защото понякога се преплитат с творческите биографии на актьорите, а те вече са добре известни на зрителите. Макар в основата на спектакъла да са личните истории на артистите, те са вдъхновени от романа на Георги Господинов, синхронизирани са с духа на книгата, откъси от която чете от време на време Радена Вълканова.

В следващия момент групичката решава да материализира спомените си и превръща сцената в своеобразен килер на миналото. Започва да трупа изровени от какви ли не гънки на времето вещи: конструктор „Мусала 4“, прожекционен апарат, на който актьорите показват стари снимки и корици на пожълтели списания, емблематични за отминалата епоха книги, като например „Мъжът и жената интимно“ (Параскева Джукелова се пременява в ученическа престилка – от онези тъмносините с бели якички). Следва церемония по отдаване на почит – с минутно мълчание и ритуалното „Лека им пръст“ актьорите „погребват“ предметите, населявали миналото им: мечока Миша, винилови плочи, тамагочи, мобифон, руска прахосмукачка. „Спектакълът на Йерней Лоренци създава сценична версия, която превръща литературния лабиринт в жив театрален свят от спомени, истории, образи, гласове и тела. В центъра е човекът, затворен в собствения си лабиринт от минало и бъдеще, от страхове и надежди, от самота и копнеж за близост“, разясняват от екипа.

Композиционната рамка на този четиричасов спектакъл е зададена от претворения мит за Минотавъра в трогателното изпълнение на Димитър Николов. Минотавъра, привидно чудовище, но всъщност дълбоко уязвимо същество, е знаков образ в света на писателя. Натоварен е с внушението, че чувства онова, което всеки простосмъртен е изпитал поне веднъж. „В мита се преплитат личната и колективната памет, а отделните човешки съдби образуват общ разказ за поколенията, за изгубеното време и за способността ни да чувстваме болката на другия като своя“.

Следващото представление се игре на 29 октомври.

Фотограф: Стефан Здравески

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *