Край на „това проклето „Няма как!“, обявява архитект Стилянов, централният персонаж в спектакъла „Животът, макар и кратък“ от Станислав Стратиев. Премиерата се състоя неотдавна в Театрална работилница „Сфумато“, а драматургичната версия и режисурата са дело на Бюрхан Керим.
Завръзката на представлението бележи категоричното намерение на героя да спре да бъде конформистът, „присъединилият се“, „еднодневката“, а високо да огласи човешкото си Аз. За зла беда обаче, точно когато решава в качеството си на председател на приемателна комисия да каже „не“ на няколко „отвратително проектирани“ блока, му се скъсва копчето на панталона и той остава по бели гащи – в прекия и в преносния смисъл. Зрителите проследяват печалната (съвсем не героична, уви) одисея на архитекта, който „тропа като апостол от врата на врата“ да се моли на живущите за безопасна игла или вдянат конец. Как иначе ще претендира да го вземат на сериозно колегите му от Комисията, ако му падат гащите. Абсурдните ситуации, в които се озовава, не само разколебават първоначалното му намерение да се бори с неправилностите в живота, но го довеждат и до тъжната равносметка, че „тези, които искат да променят света, изгарят“.
В спектакъла Бюрхан Керим е потърсил аналогията между ранния Стратиев и неговия идеалистично настроен и наивен Стилянов. „Капитулацията му на финала обаче разчитаме като предупреждение от страна на късния вече Стратиев, отправено към интелигента на XXI-ви век, дръзнал да се изправи срещу статуквото – да знае измеренията на трудността, защото познаването на Бетовен и Бергман не са достатъчни в тази битка“, допълва режисьорът. Ясно долавяме как хуморът преминава в ирония, а алегоричният изказ отстъпва място на отчетливия израз на насъбралите се огорчения и тревоги.
Сценографията на Ива Славкова и Екатерина Андреева лаконично, но убедително ни въвежда в атмосферата на соца със сивото панелно строителство и типичния банален вътрешен интериор (плоскости на колелца, облепени с лющещи се вече тапети).
В представлението е засегната още трайно появяващата се в Стратиевото творчество тема за тромавата бюрократична машина в България, а в по-универсален план – за порочната политическа „тактика“, докато другите държави действат, ние да се присъединяваме (ако перифразираме един от героите в комедията „Балкански синдром“). Затова и кратките цитати от Ботев, Вапцаров, Гео Милев, вплетени в тъканта на спектакъла, не звучат с изначалната си мощ и позитивизъм, а са положени в един преобърнат контекст. А именно, че сме се доказали като жилава нация, но не за друго, за жалост, а защото животът на българина се е превърнал в крайна сметка в „едно непрекъснато издържане“.
В ролите аплодираме младите, раздаващи се на сцената Боян Фераджиев, Петко Венелинов, Стефан Саръиванов, Преслав Търпанов, Ангела Канева и София Джустрова.
Сабина Василева