Баща с нисък праг на отегчение е най-новото превъплъщение на актьора Георги Кадурин. Става дума за премиерното заглавие на театър „Българска армия“ – пиесата „Племе“ от британската драматуржка Нина Рейн, поставена за пръв път през 2010-а в лондонския театър Royal Court. Режисьор на спектакъла е Зафир Раджаб. Централният персонаж в него е глухо момче, отгледано в семейството на чуващи, и то съвсем не като инвалид. Били, в чиято роля гледаме Симеон Дамянов, се е научил да „чете“ по устните на хората. А близките му от своя страна, убедени, че така ще затвърдят статуса му на „нормален“, са счели за ненужно да усвоят жестомимичния език. Заедно с Луизабел Николова обаче, която приема образа на бъдещата приятелка на Били, младият актьор изучава в продължение на три месеца езика на глухонемите, което по думите му им е открило нови светове (жестов език – Борис Бъндев и Stray Sheep).
Съзвучна с кинематографичния подход в режисурата е сценографията, дело на Елис Вели. Пространството отпред е структурирано по линия на вертикала така, че на вниманието на зрителя са поне пет „кадъра“ от ставащото в дома. Можем да следим едновременно например какво се случва в гостната долу и в стаите на втория етаж, обитавани от отделните членове на семейството (в ролите на брата и сестрата гледаме Ясен Атанасов и Ели Колева, а на майката – Стефка Янорова). Повечето сцени с участието на Били и приятелката му са със субтитри, което подсилва още повече усещането за това елегантно преливане на театъра в кино.
Обрат в сюжета бележи именно нейната поява – Силвия е оглушаващо момиче, което кара героя за пръв път в живота си да се почувства значим. От този момент нататък главният проблем е как „племето“ ще се справи с истината, че той вече не им принадлежи (а може би никога не им е принадлежал). „Пиесата разказва за любовта и нейното отсъствие, за инвалидността и проявленията й, за семейството, за горещото желание на човек да обича и да бъде обичан, за стремежа да чува, да разбира и да бъде разбран. Това е история за вкоренената необходимост да принадлежим към определено място, общност или дом“, разяснява режисьорът.
Предвид обстоятелството, че всички в семейството са арт хора и изявени интелектуалци (пишещи или занимаващи се с музика), не бива подминат и дълбоко философският, лингвистичен в същността си въпрос: кой език е по-съвършен – на чуващите или на глухите. Както се внушава и от епилога, съобщаващ за добилите драматичен развой съдби на някои от персонажите, истински се чува само с душата.
Следващото представление се играе на 29 февруари.
Сабина Ламбовска
Фотограф – Борис Урумов